Лято е,но вали през ден.
Вятърът лудува по улиците и разнася дните като пощальон-"бърза поща".
Изтъркули се юни,постепенно избледнява и юли.
Поредният понеделник ми донася Теб:уморен,потен,по-скоро мълчалив и малко нещо ядосан...По обувките ти е полепнала весдесъщата златиста пепел-същата,с която е "напудрена" и косата и лицето ти.
    Жаден си.А аз-притеснена.Търся очите ти,но ти мълчи!Те ще ми кажат всичко,което искам да знам.От тялото ти лъха топлина,а целувката усещам като отхапване от узрял,дъхав плод,нагрят от слънцето навън.Погледът е златист и дълбок,но закратко се спира върху лицето ми,сякаш за да си го припомни само.
   Хубав си.Хубав и мрачен.
Не зная защо,но и не питам-все едно!Сигурно защото е трудно да си Ти:уморен,лятос,дошъл от далече,за да си до мен сега,в понеделник,привечер,преди бурята...
Лутам се из кухнята,мълча и си мисля за разни неща-жегата,която вятърът разбърква като тежък коктейл,бурята,която затръшва вратата на балкона така,както го прави синът ми,когато се разсърди...
Шумът на липите под прозореца се слива с шума на водата от душа.Ледените кубчета тихо пукат в чашата пред мен,топят се и изчезват,заедно с поредния Понеделник,като че ли никога не ги е имало на този свят.Така изчезват цели дни,месеци,..изчезват усмивки,думи,ръце...изчезваме тихо и Аз ,и Ти,подобно на скица,избледняваща с годините.
      Тихо е.Обичам тишината.Тя ми е толкова скъпа...
 Странен ден е Понеделникът!А днешният е жарък и буреносен като онзи понеделник,в който съм родена.Странно е,че заедно с тишината обичам и бурите!
Аз май цялата съм странна...


  *****
 Наливам ти чаша с много лед.Кухнята ухае на лимон и на лятна вечерна буря,а пердето витае като призрак над теб в притъмнялата стая.Взирам се в лицето ти,а от косата ми се стичат хладни капки.
"Дано не го събудя-мисля си-май е задрямал..."
 -Ела,полегни до мен!-очите ги няма,скрити са под сянката на уморените клепачи.
Усещам мократа ти коса между пръстите си,но и двамата мълчим "понеделнишки".
-Как мина денят ти?-гласът ми е по-крехък от чашата,потяща се на нощното шкафче.
"Защо ли питам?Нали очите ти ми разказаха вече!Знаеш ли,че имаш говорещи очи?"
Ти обаче ме поглеждаш:
-Понеделник!...
Странен си,но сигурно затова те обичам.
Телефонът ти яростно жужи и просветва с цвят на лятна мълния.Не трепваш,само дъхът ти ме гали тихо...
Босите ми нозе прошляпват по пода. Преминала бялата рамка на открехнатата врата,излизам от "картината с уморения мъж,наметнат със синя хавлия".Захвърлям телефона,без дори да го погледна-искам само да е далеч,да не те буди. 
Мракът бавно се опитва да те погълне,защото не знае,че отдавна сънят те похити и отнесе далече оттук.
 Изчезваш...
Ще изчезна и аз някой ден,в някой понеделник,в някоя лятна буря.
Но поне е красиво.Дяволски красиво и нереално ,като всички вечни и истински неща!
Знам,знам,фантазьорка съм.Нищо не е вечно!
Само дъждът навън...и Вятърът...
И неизменните Понеделници!